Великата зелена стена на Африка вече е възстановила милиони хектари земя

Стопанин на име Баджи е посадил 10 000 фиданки в своя участък от онова, което светът нарича Великата зелена стена. Разказва за тях в репортаж на американското обществено радио NPR от 11 април 2026 г. Голяма част от фиданките загиват в първите няколко години.

Причините се повтарят по целия Сахел. Избраните видове често не пасват на мястото, водата не стига до края на сухия сезон, а хората наоколо не печелят нищо от това дърветата да оцелеят. Кампанията свършва, фиданките остават сами и отчетът се води в посадени бройки, не в оцелели дървета.

Картината, която повечето хора си представят при думите „Великата зелена стена“, е друга: непрекъсната горска ивица, дълга 8 000 километра, изтеглена през Африка от Сенегал до Джибути, за да спре Сахара. Такава ивица не съществува и никога не е израствала.

Инициативата обаче е напълно реална. Приета е от Африканския съюз през 2007 г., има единадесет страни основателки, собствена панафриканска агенция и ясна цел за 2030 г.: 100 милиона възстановени хектара, 250 милиона тона поет въглерод и 10 милиона работни места. Онова, което наистина се случва на терен, е по-интересно от мита. Работи мозайка от дребни мерки: ямки, които задържат дъждовната вода, каменни валове по склоновете, дървета, оставени сред посевите, пасища с правила за ползване. А най-голямото озеленяване в Сахел дойде от дървета, които никой не е садил.

Ще мина през шест части. Първо, откъде идва идеята за стена и защо стена не може да работи по цялата дължина. Второ, какво казват официалните числа за напредъка и защо не се събират. Трето, какво стана с обещаните пари. Четвърто, с какво бяха заменени насажденията. Пето, какво се случи в Нигер, където земята се озелени без садене. Шесто, най-силната версия на критиката. Накрая ще кажа кои три въпроса вършат работа, когато следващия път чуете „посадихме милион дървета“.

Едно сравнение ще помага през целия текст. Изсъхналата сахелска почва се държи като кухненска гъба, оставена да изсъхне докрай: твърда е и водата се плъзга по нея, вместо да влезе вътре. Ако намокрите такава гъба бавно, тя отново започва да попива. Почти всичко, което върши работа в Сахел, е начин да се забави водата, докато земята успее да я поеме. Ще се връщам към гъбата, включително за да кажа къде сравнението спира да важи.

Идеята за преграда от растителност по южния край на Сахара е по-стара от самата инициатива. Африканският съюз я приема през 2007 г. и ѝ дава мащаб: пояс от Сенегал на запад до Джибути на изток, дълъг около 8 000 километра и широк около 15 километра според описанията от онова време. Страните основателки са единадесет: Буркина Фасо, Чад, Джибути, Еритрея, Етиопия, Мали, Мавритания, Нигер, Нигерия, Сенегал и Судан. Днес UNCCD, конвенцията на ООН за борба с опустиняването, казва, че инициативата се изпълнява в над 20 африкански държави.

Целта никога не е била само да се спре физическото придвижване на пясъка. В документите стоят шест отделни задачи:

• възстановяване на деградирали почви и растителност
• по-висока продуктивност на земеделието и пашата
• по-малко ерозия и по-малка уязвимост при суша
• повече сигурност за храната и водата
• опазване на биоразнообразието
• работа и доходи в селските райони

Проблемът с непрекъснатата ивица се вижда веднага, щом човек проследи линията по картата. Осем хиляди километра минават през различни валежни зони, различни почви, различни правила за собственост върху земята, различни земеделски системи и през вековни маршрути на скотовъдците. Един и същ модел на засаждане по цялата дължина дава неподходящи видове на повечето места, конкуренция с посевите и с пашата, висока смъртност на разсада и полза, която остава в няколко оградени участъка.

При гъбата разликата е проста: или слагате нова, суха гъба върху плота, или намокряте тази, която вече лежи там. Новата трябва да стигне до всяко място, да пасне и някой да се грижи за нея. Старата вече е на плота.

Дотук едно: стената е замислена като линия от 8 000 километра, но линията минава през твърде различни места, за да бъде една и съща навсякъде. А първото, което не се връзва, са бройките.

Ако някой ви каже колко от стената е готова, първият въпрос е откъде е числото и за кога се отнася. Четири оценки се срещат най-често и четирите са официални:

• Отчетът на Панафриканската агенция на Великата зелена стена за периода от 2011 до 2017 г.: около 4 милиона възстановени хектара в зоните на намеса на единадесетте страни, от които около 2,3 милиона в Етиопия.
• Докладът на UNCCD „Великата зелена стена: състояние на изпълнението и пътят до 2030 г.“, представен на 7 септември 2020 г.: близо 20 милиона възстановени хектара и над 350 000 създадени работни места.
• Изпълнителното резюме на UNCCD към същата оценка: почти 17,8 милиона хектара, но за по-широкия регион, а не само за зоните на намеса.
• Страницата на UNCCD за Ускорителя на Великата зелена стена, обновявана и през 2026 г.: почти 18 милиона възстановени хектара и 350 000 работни места.

Числата се различават не защото някой лъже, а защото мерят различни неща. Почти навсякъде площта е отчетена от самата държава, а не проверена на място от независим наблюдател.

Мени се и обхватът. Около 4 милиона хектара се отнасят за тесните зони на намеса, почти 17,8 милиона за по-широкия регион, а близо 20 милиона е числото, с което UNCCD представя цялата си оценка от 2020 г. Тези три величини не са три стъпки в един ред и не бива да се подреждат една след друга като напредък.

Във вторични обзори и медии се срещат и две числа, които официалните документи не подкрепят. Едното е около 30 милиона хектара, или 30 процента, за 2024 г. Страницата на самата UNCCD в същия период говори за почти 18 милиона. Другото е твърдението, че инициативата е възстановила 20 процента от земята на Африка. Двадесетте процента са спрямо собствената цел от 100 милиона хектара, а не спрямо континента, който е около тридесет пъти по-голям.

Независимият преглед на Ускорителя, публикуван от UNCCD през май 2024 г., показва защо сравнението между държавите е толкова несигурно. Отчетените от отделните страни площи варират от 130 хектара до 2 милиона хектара, а Буркина Фасо не отчита никаква възстановена земя в използвания набор от данни. Прегледът потвърждава и базата от 2020 г.: 20 милиона хектара, над 350 000 работни места и около 90 милиона долара, изкарани от общностите между 2007 и 2018 г. Деветдесетте милиона са доход на самите общности за единадесет години и за единадесет държави, или около 8 милиона долара годишно за целия пояс. Това не е размерът на международното финансиране.

Същият доклад от 2020 г. пресмята и какво би било нужно, за да се стигне до 100 милиона хектара: средно 8,2 милиона възстановени хектара и около 4,3 милиарда долара всяка година до 2030 г. За сравнение, най-високата оценка за постигнатото през първите тринадесет години е около 20 милиона хектара общо.

Дотук две: линията никъде не е една и съща, а официалните числа за напредъка мерят различни неща и не се събират. Третото число е най-лесно за проверка, защото парите оставят следи.

На срещата One Planet Summit в Париж на 11 януари 2021 г. инициативата получава обещания за поне 14,326 милиарда долара нови средства. Домакин е френският президент Еманюел Макрон, а парите са обявени от държави, банки за развитие и международни институции. UNCCD оценява нуждата до 2030 г. на около 33 милиарда долара, така че обявеното покрива под половината от сметката.

Обещано не значи преведено. Между обявяването и лопатата в земята стоят няколко отделни стъпки: бюджетиране, поемане на ангажимент, одобрение на проект, подписване на договор и чак накрая плащане. Голяма част от обявеното на такива срещи е разпределена в план за няколко години и зависи от това дали проектите изобщо стават готови.

UNCCD по-късно говори за над 19 милиарда долара, мобилизирани и обещани за инициативата. Това е по-широка сума от първоначалните 14,3 милиарда и също не е разход. Официалните документи, които успяхме да проверим, не казват колко пари са стигнали до проектите. Във вторични обзори се повтаря число от около 2,5 милиарда долара, изплатени до март 2023 г., но не намерихме първичен източник, който да го потвърди. Тук честният отговор е, че изплатената сума не ни е известна. Незнанието не е довод нито за защита, нито за обвинение.

Проблемът не е само в количеството, а и в пътя. Парите трябва да стигнат до местни институции и до самите стопани, и то във форма, която плаща поддръжката през следващите десет години, а не само една кампания по засаждане. Иначе се получава случаят на Баджи: фиданки в земята, отчет с бройка и никой, който да носи вода през втората суха година.

Има и по-конкретни оплаквания. В репортаж от октомври 2025 г. за нигерийската програма експерти твърдят, че под 10 процента от едно национално перо за залесяване е стигнало до Великата зелена стена. Това е предадено твърдение, не одитиран извод, и го отбелязваме като такова.

Дотук три: линията не може да бъде една и съща навсякъде, числата за площта мерят различни неща, а парите са обявени в милиарди и не са проследими до земята. И въпреки това в Сахел наистина се появиха дървета.

Промяната в замисъла идва постепенно, около средата на второто десетилетие. Вместо една ивица насаждения инициативата се превръща в рамка за много и различни практики на място, избирани според конкретния терен. Ето кои се появяват най-често в отчетите:

• ямки и полумесеци, които задържат дъждовната вода на място
• каменни валове по хоризонталите на склона, които спират течащата вода
• дървета, оставени и поддържани в нивите (агролесовъдство)
• подпомогнато естествено възстановяване на растителността
• възстановяване на пасища и ред за ползването им
• тераси и възстановяване на цели водосбори
• укрепване на подвижните дюни
• засаждане там, където мястото наистина го позволява

Тук сравнението с гъбата пасва най-добре. Твърдата кора на изсъхналата сахелска почва се държи като повърхността на пресъхнала гъба: първите капки не влизат, а бягат встрани. Ямката и полумесецът не добавят вода, а ѝ дават време. Задържат я на едно място достатъчно дълго, за да попие, вместо да отиде в най-близкото дере заедно с горния слой почва.

Дотук сравнението работи. Оттук нататък спира да важи, защото гъбата е еднаква навсякъде и няма кой да я използва. Земята в Сахел е различна на всеки няколко километра и по нея живеят хора с несъвместими нужди: стопанинът иска дърво в нивата, скотовъдецът иска коридор за стадото, общината иска дърва за огрев. Гъбата може да се изстиска и всичко да започне отначало. Земята не може.

Мозайката е по-убедителна и научно, и икономически. Видовете се избират за конкретното място, а ползата остава там, където хората живеят и работят, вместо в оградени демонстрационни участъци. Но мозайката има и цена: успехът ѝ се обобщава много по-трудно. Възстановен водосбор, дървета в нивата и подобрено пасище не се свеждат до едно сравнимо число.

Дотук четири: линията е невъзможна като линия, числата не се събират, парите не се проследяват до земята, а онова, което върши работа, е дребно и разпръснато. Най-големият пример за това дребно нещо е в Нигер и започва с един агроном, който спира да сади.

В началото на 80-те години австралийският агроном Тони Ринаудо работи в областта Маради в южен Нигер по програма на организацията World Vision. Задачата му е да засажда дървета, а в тези условия садените фиданки масово не изкарват. Тогава се вглежда в нещо, което стопаните разчистват всяка година като бурен. Ниските храстчета по нивите се оказват живи пънове на местни дървета, с цели коренови системи под земята.

Оттам нататък методът е прост, но не е бездействие. Стопанинът избира по няколко силни стъбла от всеки пън, изрязва останалите, пази новия растеж от животните и от сеч, а после гледа дърветата като част от нивата. Дървото не се внася отвън, не се полива и не чака да пусне корени. То вече има корени, при това дълбоки, и точно затова издържа сухия сезон.

При гъбата това е разликата, която обяснява всичко останало. Кампаниите по засаждане слагат нова, суха гъба върху плота и после трябва да я мокрят всеки ден. Нигер намокри тази, която вече лежеше там.

Числата за Нигер заслужават внимание, защото се цитират като едно твърдение, без да са едно твърдение. Оценката за около 5 милиона хектара идва от сравнение на аерофотоснимки и сателитни изображения, главно от около 1975 и около 2005 г. Числото се свързва с работата на Грей Тапан от Геологическата служба на САЩ и негови колеги. Оценката се отнася за обработваема земя в областите Маради и Зиндер, върху която се е появила значителна дървесна покривка. Преглед на 30 изследвания, публикуван във Frontiers in Forests and Global Change на 19 ноември 2020 г., дава диапазон от 5 до 6 милиона хектара за Нигер.

Числото „200 милиона дървета“ е сметка, не преброяване. Получава се, като 5 милиона хектара се умножат по допускане от около 40 допълнителни дървета на хектар. Други автори работят с по-широки допускания, от 20 до 150 дървета на хектар. Измерените на място плътности в различни изследвания варират между около 100 и 151 дървета на хектар, а общият диапазон в литературата е още по-широк, от 19 до 360. Никой не е обходил 5 милиона хектара, за да преброи дърветата.

Ето какво е измерено на терен. Изследване на Хаглунд и колеги от 2011 г. установява, че нивите с тази практика имат приблизително 12 до 16 дървета на хектар повече от сравними ниви без нея. В статия от 2009 г. Тугиани, Геро и Ринаудо описват опита в департамента Агие. В съвместна програма на неправителствени организации и държавата стопаните за шест години превръщат около 130 000 хектара дотогава оголена земя в поддържани паркови ниви, с отчетени плътности около 103 до 122 дървета на хектар.

Рей и колеги оценяват, че около 5 милиона хектара такива паркови ниви дават средно около 100 килограма повече зърно на хектар. При допусканията, с които работят, това прави най-малко около 500 000 тона зърно в повече. Сто килограма на хектар са приблизително два чувала зърно годишно от нива, която преди това не е давала нищо отгоре. В райони, наблюдавани около две десетилетия, събирането на дърва за готвене пада от около три часа на около половин час на ден. Някои доклади свързват по-широкото озеленяване с по-добър живот за около 4,5 милиона души, но това е оценка на въздействие, не преброяване на хора, чийто доход се дължи само на тази практика.

Едно от условията за всичко това не е нито дърво, нито техника, а право. Докато стопанинът не е сигурен, че дървото в нивата му е негово, той няма причина да го пази. Плодът, дървата и клоните могат да се окажат чужди, а понякога и повод за глоба от горските власти. Рамковата наредба към Селския кодекс на Нигер от 1993 г. признава обичайните права върху земята и природните ресурси. Така местните хора получават по-твърда основа да ползват и управляват дърветата по нивите си. Историята не свършва там. Правото върху дървото остава различно по места. Горският кодекс от 2004 г. и по-късни реформи допълват картината. Според един анализ на случая останалите неясноти около собствеността върху дърветата в нивите са изчистени с указ от 2020 г.

Остава последното число, което прави разликата разбираема. Преглед от 2020 г. отчита, че големите програми за засаждане с донорско финансиране в региона често постигат оцеляване около 20 процента, като резултатите се различават силно между проектите. Това не значи, че всяко засаждане се проваля, нито че нигерската практика е винаги по-добрата. Значи само, че работата с вече съществуващи корени избягва най-скъпата част от задачата.

Тук са нужни две уточнения. Озеленяването в Нигер започва преди инициативата и не е нейно постижение. По-късно влиза в общите ѝ отчети и прави сравненията още по-мътни. И то самото не е дело на един човек: разпространява се от стопанин на стопанин, с подкрепа от местни институции, изследователи и държавата. Дотук пет: линията е невъзможна, числата не се събират, парите не се проследяват, работещото е дребно и местно, а най-големият успех е бил вече наличен и е чакал разрешение. Остава най-трудната част: какво казват онези, според които цялото усилие се е провалило.

Критиката не е „садят малко дървета“. В най-силната си форма тя звучи така: програмата отчита вложеното, а не постигнатото, и голяма част от отчетеното би се случило и без нея. Ето петте възражения, всяко с най-силния довод в негова полза.

Първо, най-неудобното изследване. Анализ на сателитни изображения от 36 засадени участъка в сенегалската част на стената обхваща около 18 000 хектара. Само един участък се оказва по-зелен, отколкото би бил при естествения ход на валежите и растителността. Резултатът е оповестен през октомври 2025 г. от изследователи, свързани с университета Wageningen в Нидерландия. Отнася се за проверените участъци, не за цялата национална програма. И е точно обратното на впечатлението, което създават снимките от кампаниите по засаждане.

Второ, времето. Рецензирано изследване за сенегалската част, публикувано на 1 февруари 2023 г., отчита, че най-старите насаждения са били на около 14 години, а защитата им обикновено е била вдигана след девет до единадесет години. Авторите описват слабо възстановяване, ниско оцеляване на разсада и бавен растеж на много сахелски видове, но и добра динамика на естественото възстановяване на места. Предупреждават и че забележима промяна в растителността изисква наблюдение от порядъка на седем до десет години. Част от спора се води върху твърде кратки редове от данни.

Трето, оцеляването. Официалната етиопска статистика, цитирана в репортажи, дава 83,4 процента оцелял разсад за 2019 г. и 79 процента за 2020 г. Изследване на World Agroforestry от 2019 г. в зоната Източна Шеуа отчита под 30 процента. Разликата може да идва от различни площадки, видове, периоди и начини на броене. Наличните данни не я обясняват, а нито едно от двете числа не важи за цялата страна.

Четвърто, броенето. Доклад за обмен на знания от 2024 г. отбелязва, че държавите са променяли включените в отчетите си територии, включително референтните координати в Чад и Сенегал. Непълните данни пречат дори да се прецени кой подход върши работа. Без ясна изходна база отчетеният хектар не може да се сравнява между държавите, а една и съща площ може да влезе в две отчетни години.

Пето, сигурността. В северна и североизточна Нигерия обекти в Замфара, Борно и Йобе са били изоставени или недостъпни заради въоръжени групи. Разселените хора увеличават натиска върху горите за дърва и подслон. В централния Сахел несигурността, слабата национална координация и ограниченият технически капацитет пречат едновременно на засаждането, на поддръжката и на независимата проверка. Място, което не може да бъде посетено, не може и да бъде проверено.

Тези пет възражения не се подкрепят взаимно и не се сумират. Сателитният анализ в Сенегал, разминаването в етиопските данни за оцеляване и променените граници на отчитане са отделни находки за различни места и различни години. Заедно те показват едно общо: системата за измерване е по-слаба от амбицията. Не показват, че на място не се е случило нищо.

Колко от отчетените хектари са реално и трайно възстановени? Честният отговор е, че не знаем. Няма независима проверка на място за целия пояс и няма единна база за сравнение. Оттук нататък не бива да продължаваме, сякаш нашето тълкуване е спечелило спора.

Дотук шест: линията не е линия, числата за площта мерят различни неща, парите не са проследими, работещото е дребно и местно, най-големият успех е бил вече там, а измерването е по-слабо от амбицията. Остава едно: какво от всичко това има значение за човек, който гледа отдалеч.

Най-голямото озеленяване в Сахел не дойде от садене, а от решението да не се изкоренява това, което вече расте.

Едно нещо от този текст върши работа в понеделник сутрин, и то не е в Африка. Всяка година в Европа, включително в България, се обявяват кампании по засаждане: толкова хиляди фиданки, толкова декара, толкова доброволци. Числото само по себе си не казва почти нищо. Три въпроса го превръщат в информация:

• Кой вид и защо точно той на това място?
• Кой ще се грижи за насаждението през втората и третата суха година и с какви пари?
• Какво би израснало там само, ако земята беше оставена на спокойствие и пазена от сеч и паша?

Третият въпрос е най-неудобният и най-полезният. Той е и целият урок от Нигер: понякога най-евтиното възстановяване не е ново дърво, а разрешение и малко търпение към старите корени. Нигер не се пренася направо в България, защото видовете, валежите, собствеността върху земята и натискът от паша са различни. Въпросът обаче се пренася.

А за самия Сахел сметката е още по-пряка. Дърво в нивата значи сянка над посева, листа в почвата, дърва за готвене на половин час път вместо на три часа и малко повече зърно в годината, в която дъждът закъснее. Това не е стена и не изглежда на снимка като стена. Но точно то остава там след края на кампанията.